Книгомрежа: Нови книги

Анотации, рецензии, отзиви, новини за книги

“Парижката съпруга” от Пола Маклейн

Издателство Обсидиан пусна на пазара книгата “Парижката съпруга” от Пола Маклейн, която  е разказ за характера, живота и пътя към славата на Ърнест Хемингуей (Ernest Hemingway), разказан от името на първата му съпруга. Великолепна история, която ни показва писателите от „изгубеното поколение“ и Париж през епохата на джаза…

Парижката съпруга” от Пола Маклейн

Издателство: Обсидиан, 2011, 398 с.

Цена 15 лв. -> 14,25 лв.

Парижката съпруга от Пола Маклейн

Световна проза -> Биографични и автобиографични романи

Чикаго 1920 г. Хадли Ричардсън е на двайсет и осем години и обича да свири на пиано. Тя все още търси любов и щастие, когато среща доста по-младия Ърнест Хемингуей, начинаещ журналист. След вихрен романс и набързо организирана сватба двамата заминават за Европа.

Париж през епохата на джаза. Семейство Хемингуей са много влюбени и изпълнени с мечти. Артистичната им компания ги смята за идеалната двойка. Ърнест е очарован от бурния бохемски живот на писателите от легендарното „изгубено поколение”. Но за тези модерни и фриволни нови приятели, сред които са Скот и Зелда Фицджералд, Гъртруд Стайн и Езра Паунд, традиционното семейство и моногамията са отживелица. Заобиколен от красиви жени и силни съперници в писателското поприще, все още неизвестният Хемингуей се бори за собствен стил и признание. Успехът на първите му разкази го превръща от чувствителен амбициозен младеж в капризен егоцентрик. Хадли, неговата вярна съпруга, неусетно остава на заден план. Макар и измъчван от чувство за вина, Ърнест изоставя и нея, и малкия си син, запленен от напористата журналистка Полин Пфайфър.

Написан от името на първата от четирите съпруги на Хемингуей, този вълнуващ роман разкрива интимния живот, сложния характер и пътя към славата на най-прочутия американски писател на ХХ век. Чак преди смъртта си той ще признае, че Хадли е голямата му любов.

¤

Из “Парижката съпруга” от Пола Маклейн

Важно е не какво ти е дала Франция,
а какво не ти е отнела.

Гъртруд Стайн

Няма една-единствена истина.
Всичко е истина.

Ърнест Хемингуей

Пролог

Макар неведнъж да съм търсила изцеление от Париж, трябва да призная, че няма такова. Отчасти заради войната. Краят на света вече бе идвал и всеки момент можеше да се повтори. Войната дойде и ни промени точно когато всички казваха, че няма да дойде. Никой не знаеше колко са загиналите, но чувайки числата – девет милиона или четиринайсет милиона, – човек си казваше: „Невъзможно.“ Париж беше пълен с призраци и ранени. Мнозина се връщаха в Руан или Оук Парк, Илиной, простреляни и повлекли по дирите си късчета от видяното, изпълнени с пустота, която не можеха да прогонят. Те бяха мъкнали носилки с неподвижни тела, стъпвайки върху други тела; сами бяха лежали на тия носилки в мудни влакове, пълни с мухи и задавени гласове, молещи някой да разкаже за тях на момичетата им.

Вече нямаше как да се прибереш у дома – дори да успееш, завръщането нямаше да е истинско и това също бе част от Париж. Защо не можехме да престанем да пием или да говорим, или да целуваме погрешните хора, независимо какво рискувахме да съсипем? Някои от нас бяха гледали лицата на мъртвите и се опитваха да не си спомнят нищо конкретно. Ърнест беше от тях. Той често казваше, че през войната умрял за един кратък миг; че душата му напуснала тялото, изплъзнала се като копринена кърпичка и увиснала над гърдите му. После се върнала без повикване и аз често се питах дали за него писането не е начин да се убеди, че душата му си е на мястото въпреки всичко. Да каже ако не на другите, то поне на себе си, че е видял каквото е видял, почувствал е всички онези ужаси и все пак е жив. Че е умрял, но вече не е мъртъв.

Едно от най-хубавите неща в Париж беше да се завърнеш, след като си го напуснал. През 1923 г. се преместихме в Торонто за раждането на нашия син Бамби, а когато се върнахме, всичко бе същото, но някак още по-познато. Беше мръсно и великолепно, пълно с плъхове, цъфнали кестени и поезия. С идването на детето потребностите ни сякаш се удвоиха, но имахме по-малко за харчене. Езра Паунд ни помогна да си намерим апартамент на втория етаж в белосана сграда на тясна крива уличка близо до Люксембургската градина. В квартирата нямаше вода, вана, електрическо осветление, но бяхме живели и на по-лоши места. Много по-лоши. Дъскорезницата отсреща бръмчеше непрестанно от седем сутринта до пет вечерта и из въздуха се носеше мирис на прясно нарязана дървесина, ситни стърготини проникваха през процепите под черчеветата и вратите, полепваха по дрехите и ни караха да кашляме. В малката стаичка горе неуморно тракаше пишещата машина на Ърнест, марка „Корона“. Той съчиняваше разкази – винаги имаше разкази или есета за писане, – но работеше и над новия роман за фиестата в Памплона, който бе започнал през лятото.

По онова време не четях готовите страници, но вярвах на неговият усет и на всекидневния ритъм. Всяка сутрин той ставаше рано и се обличаше, после отиваше горе в стаичката и започваше работа. Ако не му потръгнеше, вземаше бележник и няколко добре подострени молива и се отправяше към „Клозери де Лила“ за едно кафе със сметана на любимата си мраморна масичка, а ние с Бамби закусвахме сами, после се обличахме за разходка или излизахме да се видим с приятели. Прибирах-ме се късно следобед и ако денят бе минал добре, заварвахме Ърнест да седи доволен до кухненската маса с чаша студено сотернско вино или бренди с газирана вода, готов да разговаря за всичко. Или пък оставяхме Бамби при хазяйката мадам Шотар и излизахме заедно за порция вкусни стриди и приятен разговор в „Селект“, „Дом“ или „Дьо Маго“.

По онова време навсякъде имаше интересни хора. Те непрестанно влизаха и излизаха от кафенетата на Монпарнас – френски художници, руски танцьори и американски писатели. Човек можеше всяка вечер да види как Пикасо върви от Сен Жермен към апартамента си на Рю дез Огюстен, винаги по един и същ маршрут и винаги дискретно загледан във всичко и всички. Тогава почти всеки можеше да се почувства като художник, крачещ по парижките улици, защото това чувство се разбуждаше в гърдите ти от самата светлина, от сенките покрай сградите, от мостовете, които сякаш искат да разбият сърцето ти, и от приказно красивите жени в тесни черни рокли на Шанел, които пушат и се смеят с отметнати глави. Можехме да влезем в което и да било кафене и да почув-стваме чудесния хаос вътре, да си поръчваме перно или ром „Сейнт Джеймс“, докато очите ни приятно се замъглят и усетим какво щастие е да бъдем там заедно.

– Слушайте – каза Дон Стюарт една вечер в „Селект“, когато всички бяхме страшно весели и пияни до козирката. – Това между вас двамата с Хем е съвършено. Не, не. – Заваляше думите и кривеше лице от изблик на чувства. – Свещено е. Това исках да кажа.

– Много мило от твоя страна, Дон. И теб си те бива, ще знаеш.

Лекичко го потупах по рамото, защото се боях да не се разплаче. Той беше хуморист, а всички знаеха, че авторите на смешни истории всъщност са безкрайно сериозни. Освен това още не беше женен, но имаше перспективи на хоризонта и му се струваше много важно да вижда, че бракът може да се осъществи с изящество и успех.

Тогава не всички вярваха в брака. Да се ожениш означаваше да признаеш, че вярваш в бъдещето, а и в миналото – че историята, традициите и надеждите могат да останат здраво преплетени, за да стъпиш на тях. Но войната дойде и открадна всички чудесни младежи, а заедно с тях и нашата вяра. Оставаше само днешният ден, в който да се хвърлиш, без да мислиш за утрешния, камо ли за вечността. Да не мислиш бе лесно – можеше да разчиташ на океани от алкохол, на всички известни пороци или в краен случай да си метнеш въжето на шията. Някои от нас обаче, макар и съвсем малко на брой, залагаха на брака въпреки нищожните шансове. Не че изпадах в самодоволство, но усещах, че между нас има нещо рядко и истинско – и че можем да бъдем сигурни в брака, който изградихме и продължавахме да градим всеки ден.

Това не е криминална история – ни най-малко. Не искам да ви кажа: „Бъдете нащрек за жената, която ще дойде да провали всичко“, но тя наистина се задава, устремена по своя път с разкошното си манто от катерици, елегантни обувки и тъй късо подстригана кестенява коса, прилепнала върху изящната й главица, че щом влиза в кухнята, ми заприличва на хубава видра. С жизнерадостната си усмивка. С припряното си бъбрене за какво ли не – докато в спалнята, чорлав, раздърпан и проснат на леглото като деспотичен монарх, Ърнест си чете и пет пари не дава за нея. Поне отначало. Но чаят ще кипне в порцелановото чайниче, аз ще подхвана разказ за едно момиче, което двете с нея познавахме преди стотина години в Сейнт Луис, и бързо ще се почувстваме близки приятелки, а отсреща в дъскорезницата някакво куче ще се разлае и сякаш никога няма да спре.

1

Когато вдигам поглед от клавишите, виждам, че е приковал в мен онези свои вълшебни кафяви очи, и го чувам да казва:

– Сигурно и алкохолът ми влияе, но определено съм заинтригуван.

През октомври 1920 г. джазът е навсякъде. Аз не знам джаз, затова свиря Рахманинов. Усещам как по бузите ми избива руменина от силния сайдер, с който ме напои скъпата ми приятелка Кейт Смит, за да се поотпусна. И наистина се отпускам с всяка секунда. Опиянението започва от пръстите ми, топли и омекнали, плъзва по нервите и ме обгръща. Не съм се напивала повече от година – откакто майка ми заболя тежко – и ми липсва начинът, по който опиянението посяга със своята съвършена ръкавица от мъгла, за да се настани уютно и приятно в мозъка ми. Не искам нито да мисля, нито да чувствам, освен ако става дума за нещо простичко като коляното на този красив младеж само на сантиметри от моето.

Коляното действа почти на автопилот, но към него е прикрепен цял мъж – висок, слаб, с буйна черна коса и толкова дълбока трапчинка на лявата буза, че спокойно мога да хлътна в нея. Приятелите му го наричат Хемингщайн, Стария кокал, Пилето, Несто, Уемидж или каквото им хрумне в момента. Той пък нарича Кейт с прякора Пелтечето или Дупенщайн (което не е много любезно), на друг приятел вика Малката треска, а на трети – Голямата рогата стока. Имам чувството, че познава всички и че всички знаят едни и същи шеги и истории. Светкавично си телеграфират остроумни ключови фрази. Аз не успявам да разбера и половината, но всъщност не ми пука. Самото присъствие сред тези щастливи непознати е като мощно вливане на добро настроение.

Когато Кейт се задава откъм кухнята, той ме посочва със съвършената си брадичка и пита:

– Как да наречем новата си приятелка?

– Хаш – казва Кейт.

– По-добре Хашедад – възразява той. – Хасович.

– А ти си Пилето, нали? – питам аз.

– Уем – казва Кейт.

– Аз съм онзи, който смята, че всички трябва да потанцуваме.

Той се усмихва сърдечно и само след миг Кенли, братът на Кейт, вече е изритал настрани килима в хола и навива грамофона. Всички се впускаме в танц, плочите се сменят една след друга. Той не е танцьор по рождение, но ръцете и краката му се движат съвсем свободно; личи, че обича да чувства тялото си. Впрочем не се притеснява да почувства и моето. За нула време дланите ни са влажни и здраво стиснати, бузите ни тъй близо, че съвсем ясно усещам топлината му. И тогава най-сетне ми казва, че името му е Ърнест.

– Мисля обаче да го сменя. Ърнест е страшно тъпо, а Хемингуей… На кого му е притрябвал някой си Хемингуей?

Сигурно на всяко момиче от тук до Мичиган Авеню, мисля си аз и забивам поглед в краката си, за да не се изчервя. Когато отново вдигам глава, кафявите му очи са втренчени в мен.

– Е? Как мислиш? Да го сменя ли?

– Може би все още не. Знае ли човек? Такова име може да привлече вниманието.

– Добре казано. Ще го имам предвид.

Започва бавно парче и без да пита, той посяга към кръста ми и ме притиска до своето тяло, което отблизо се оказва още по-приятно. Гърдите му са силни и твърди, ръцете също. Аз лекичко отпускам ръце върху тях, докато той ме води заднешком из стаята – покрай Кенли, който възторжено навива грамофона, покрай Кейт, която ни хвърля любопитен поглед. Затварям очи и се облягам на Ърнест, вдъхвайки мирис на бърбън, сапун, тютюн и влажен памучен плат, и в този миг всичко е тъй отчетливо и прекрасно, че върша нещо съвършено нетипично за мен. Просто се отдавам на момента.

* * *

Ernest Hemingway at Amazon.co.uk

Fiesta: The Sun Also Rises (Arrow Classic) by Ernest Hemingway Fiesta: The Sun Also Rises (Arrow Classic) by Ernest Hemingway

.

For Whom The Bell Tolls by Ernest Hemingway For Whom The Bell Tolls by Ernest Hemingway

.

The Old Man and the Sea by Ernest Hemingway The Old Man and the Sea by Ernest Hemingway

.

.

.

24.10.2011 - Posted by | Книги от Обсидиан, Нови книги | , , , , ,

Все още няма коментари.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: