Книгомрежа: Нови книги

Анотации, рецензии, отзиви, новини за книги

„Животът като липсваща лъжица” от Иван Димитров

А ето и един дебютен роман. Той е на Иван Димитров. Ако предпочитате образността на сленга, премесен с образността на художествения език – това е книгата за вас.

Животът като липсваща лъжица” от Иван Димитров

Издателство: Алтера, 2010, 164 с.

Цена: 11 лв. -> 10,45 лв.

Животът като липсваща лъжица - Иван Димитров

Романът „Животът като липсваща лъжица“ е дебютен за младия автор Иван Димитров, познат на българските читатели само с разказите си („Местни чужденци“, Арс 2010) и Розова любов. Книгата не се стреми непременно да предизвика скандал, но би могла да убие всеки, който мисли, че младите се занимават само с любов, учение и спорт. Макар че вътре има и любов, има побой – жалко, че добрите си изяждат боя – а има и състезателни постижения… в друсането. Как се става наркоман? Отговорът на Димитров е отчасти уличен, защото улицата активно присъства в романа, и отчасти литературен заради литературните пристрастия на автора към Керуак, Бърджес, Кафка и много други. Романът има толкова общо с химните на Керуак, колкото и с кошмарите на Кафка. Кой пуши трева, познаваш ли наркомани, защо на улицата те поздравяват все безделници, а не уважавани хора в костюми, какъв живот водиш и докъде ще стигнеш? Светът разпитва героя на Димитров и го вкарва във “филм”. Той трябва да внимава, да се пази от страха и самосъжалението, за да дочака любовта. Най-страшният грях, който бихме могли да извършим, е да отстъпим от своето желание. Тогава липсващата лъжица от „Матрицата“ (There is no spoon…), лъжицата на фантазията, започва да се използва за зло.

Стилът на романа е смесица от висока художествена проза и сленг. Гласът на героя донякъде напомня за претенциите и прозренията на юношата  на Достоевски.

¤

Из „Животът като липсваща лъжица”

Със стъклени шишета бира в ръце (аз с кока-кола) се мотаехме из нашето царство – града. Тогава работеха Алекс (склададжия в магазин), Бояна (в компютърна фирма), Катя (барманка в заведение в центъра) и Ванката (озвучител в софийски клуб). Другата част от компанията или си търсеше работа, или очакваше началото на новия семестър. Първите дни в София бяха поносими, дори хубави. Като всяка година, когато се върнеш отнякъде и се наслаждаваш на новата опаковка на града, докато тя не ти омръзне след около месец. Тогава в съзнанието ти изниква основният въпрос на градското ти съществуване: „Как да се махна оттук поне за уикенда?“ Правиш сложни схеми, опитваш се да освободиш всеки свободен уикенд и веднага си биеш шута към Рила, Пирин, Родопите, Стара планина или където и да е, само да не си в София. Струпването на повече свободни дни ти действа ободряващо, не обичаш да бързаш с прибирането. Празниците около Коледа и Нова година са кулминация, след която следва известно затишие. През пролетта избухваш, в началото на лятото спонтанно напускаш работа и поемаш накъдето ти видят очите. Независимо дали ще е към пещерна ниша около Камен бряг, към някой пуст плаж, малко градче, село, или просто ще блуждаеш. Някои хора предпочитат екстремните пътувания, други – не толкова, но винаги ще запомня едно пътуване в Странджа, когато умишлено отбягвахме населените места. Не купувахме дори хляб, правехме си чапатита от бяло брашно, а ако минавахме близо до някое село, изчаквахме и вървяхме през нощта. И така две седмици.

–––-

Те пляскаха карти и избухваха в истеричен смях, което, поне за мен, не беше най-обичайната гледка сутрин. Боян забеляза учудването ми.

– Те са от новите. Отначало хапчетата удрят силно, но постепенно свикваш и трябва да качваш дозата, което не се случва толкова често. Ако внимателно следиш играта на карти, ще откриеш доста нелогични ходове. Нищо чудно, на момчетата им е трудно да се концентрират и постоянно бъркат, затова се смеят. На себе си се смеят.

Последвах съвета на Боян и без изненада открих, че той е прав. За игра на карти и дума не можеше да става, това беше нещо друго – специфично удоволствие, че не си на себе си и е трудно да останеш рационален, което не можех да проумея.

–––-

Партито беше страхотно. Обикалях из стаите с отворена бира в ръка, от която често отпивах. Трябва да призная, че в началото на вечерта имах желание да пия нещо по-така, примерно куба либре или в най-лошия случай отвертка, но след вечерната доза морфин нямах сили за твърди питиета. Вечерите не бяха силното ми време, тогава морфинът беше най-далеч от мен. За да облекча страданията си, бях дръпнал от добрата стара марихуана, която напоследък употребявах прекалено рядко. Марихуаната е забавна компания, но е прекалено несериозна и постепенно преставаш да й обръщаш внимание. Морфинът… Виж… Морфинът те поглъща целия и е ревнив. Не обича да те дели с други. На него марихуаната му се вижда твърде безобидна и повърхностна и направо я презира.

Както всеки купон и този беше изпълнен с десетки познати отнякъде физиономии. Най-важното както винаги липсваше. Това беше отговорът на основните въпроси: къде, как и защо, или казано – по-простичко, кой си ти, по дяволите.

Отговарях на поздравите със:

– Здрасти.

Повечето пъти не можех да позная застиналото лице отсреща, очакващо ответна реакция. Светът е неприлично малък и дори да отидеш в Нова Зеландия, пак ще откриеш някоя позната физиономия и все така няма да можеш да си спомниш къде си я виждал. Физиономиите си приличат именно по това, че не можеш да си спомниш къде си ги виждал.

Когато се наситих на безсмислени социални контакти, почувствах остра нужда от усамотение. Боян беше срещнал някакъв стар познат от университета, но не от курса му, а просто безделник от университета. Двамата се отделиха и се заприказваха. Оставих ги да обсъждат студентските си години и продължих да изследвам апартамента. Експедицията ми завърши успешно, когато открих нов свят, тоест нова стая. Почуках на вратата. Отвътре отговори нежният глас на момиче:

– Влез!

Споменът за този момент е толкова силен, че го преживявам повторно.

Влизам в спалнята, където белокожо момиче с яркочервена коса е седнало на ръба на леглото. Харесвам гледката. Погледът й ме пронизва като копие. Очите са й зелени, но не са дяволски. Според редица критици в зелените очи от книгите има нещо фатално. Интересно ми е очите на колко от тези критици са зелени. Всички критици, или поне повечето от тях са пълни дяволи, а тя не е дявол. Възприемам красотата й на физическо равнище като пронизваща болка. В същия момент изпитвам друга болка. Момичето съсредоточено се занимава с дейност, за която напоследък съм слушал много.

* * *

Иван Димитров в книжарница „Книгосвят“

Местни чужденци от Иван  Димитров

Местни чужденци от Иван Димитров

.

.

.

02.07.2010 - Posted by | Книги от Алтера, Нови книги | , , , , , , ,

Все още няма коментари.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: